Теодора Калейнска, Европейски информационен център, Велико Търново

(извадка от стенограмата)

Радвам се отново да се видим. Няма дълго да разказвам за “Отворена врата”, защото миналогодишната брошура е пред вас. Тя очертава основните параметри, в които се е родила голямата идея за “Отворена врата” и услугите, която тя днес предоставя на гражданите на Велико Търново.

След осем или девет години в неправителствения сектор и след старта на дискусията вчера в късния след обяд искам да споделя някои неща, защо това успя да се случи и защо ще се случва. Велико Търново е вечно. Ние сме само дребни песъчинки, в това, което ще остане сътворено след нас. Оттук ще започна.

Работя на друго поприще, за да оставя “Отворена врата” да се развива от само себе си. Създател съм на първия извън България и Европа, Регионален информационен център на Съвета на Европа. Нещо, което се случи през 1997 година. През 2000 година при нас пристигна и Европейския документационен център на Европейския съюз. За да не се карат Страсбург и Брюксел чии сме, за това станахме Европейски информационен център, Велико Търново. Развивахме се като правихме стотици семинари, срещи, митинги, брифинги, пресконференции, за да разказваме на хората колко е велика Европа. Колко са хубави структурните фондове, в които вие и ние заедно ще кандидатстваме. Колко ни чакат, а ние се дърпаме.

Необходимо е да ви кажа, че хората от Велико Търново и Великотърновска област и в цяла Северна България, искаха това. Те продължаваха да идват в моя кабинет, пред който и досега няма секретарка. Казваха, че искат да пипнат Европа. Къде е тази Европа, която е Европа на социалното благо. Европа, която е Европа на европееца и т.н. По този начин дойде идеята за “Отворена врата”. Като едно предизвикателство за обикновения гражданин. За гражданина на Велико Търново. Ние да покажем модела на една действаща Европа. Действаща Европа като услуги, като отношение, като база, като всичко останало. Нарекохме го “Отворена врата”. Ясно е защо. Защото е насочен към всички. Ние работим с всички без армията. Изградихме като една огромна мозайка. Толкова подвижна, както виждате от брошурата пред вас, всяка нова идея може да бъде вместена и да намери своята реализация.

Ще направя няколко коментара около нещо много предизвикателно, което може би няма да се хареса на всички. Вчера бях провокирана от господин Борисов. Става въпрос за трите категории проект, идея и вечност.

Защо все още се къса на много места връзката между неправителствените организации и гражданското общество  и местните власти до толкова, доколкото въобще го има? Защото няма изградено доверие. Защото всички обичаме безумно много думата проект. Преследваме малкият проект. Нямаме голямата стратегия за развитие.

Мисля, че това, което стана във Велико Търново беше хубаво. През март 2001 година всички заедно седнаха около една маса и си казаха, защо трябва всички заедно да правим едно и също нещо. Покажете на полицията, къде е нейният интерес. На местната власт – къде е нейният интерес. На медиите, които непрекъснато ще ви отразяват – техният интерес. Интересът на частния бизнес. Ето ви един консенсус. Ето едно разбирателство. Ето една обща идея, по която всички заедно могат да тичат. Тогава вие нямате само проект ресурсен център “Отворена врата”, а имате стратегия “Отворена врата”. Аз вече съм в 2050 година.

Според мен от изключително значение е всяка една неправителствена организация и местна общност в началото да си набележи крайната точка. Къде в същност иска да отиде? Какво ще направи? Ясно е, че ще бъдат множество стъпки. Ясно е, че няма чудо, в което да се скочи директно в рога на изобилието.

Ако знаете и имате нашата мозайка наречена “Отворена врата” в абсолютно всяка открита процедура ще знаете, кое парче от тази мозайка да извадите и да сложите на тезгяха за продан. Защото става въпрос за едно състезание и една надпревара.

На студентите, на които преподавам неправителствени организации често казвам, че “Отворена врата” е най-голямата ми грешка в живота. Защото ме закрепости във Велико Търново през последните две години и ме откъсна от останалия ми живот. Стана така, защото аз възприех думата проект, като думата вечност.

Искам да ви кажа, че онзи ден излизайки от банката ми стана безкрайно приятно, когато една майка спря и ми каза “Госпожо Калейнска, зная, че детето ми при вас ще бъде добре във вашия клуб “Евроболярче”. Зная, че след като вие го правите в “Отворена врата”, това означава, че ще бъде”. Нямаме сертификатът за качество, но имаме име. Имаме доверие, което е благодарение на Стратегията за вечност. За това един от първите съвети, които искам да ви дам, е – имайте вечност. Мислете за вечността. За това, което ще остане след вас. Нека и другите да се похвалят с вас в партньорския съвет. Не е задължително вие да бъдете тези, които хвалят сами себе си. Много е хубаво усещането, когато нещо, което правиш може да се пипне.

На второ място е ключовата дума, която е най-важната, думата консенсус. Има ли значение на кого са целевите групи. На местната власт, на неправителствения, на политическия цвят и т.н. Покажете на останалите интересът им, на политиците, местните управници, областните управи и т.н. Те добре ще разберат вашия замисъл. Ще намерят тяхното място във вашата мозайка.

Продайте вашата мозайка на тях. Тогава вие ще влезнете в областния план за регионално развитие. Няма да ви донесе пари, но ще ви донесе имидж. Когато кандидатствате пред структурния фонд, за който говори господин Кисьов вие не сте никои. Вие сте дългосрочна социална перспективна задача на област Велико Търново. Вие сте убедили Общинския съвет Велико Търново, който ви е дал 5 хиляди квадратни метра. Какво повече от това да доказва кои сте вие. Някакви случайни или такива, които мислят за бъдещето. Диалогът и консенсусът са от изключително значение, но извинете това, което ще кажа. Вече сме 2004 година. Нищо, че съм философ. Водещата дума е интересът. Покажете на другите. Дайте им възможност да видят тяхното място във вашата схема. Да не казвам във вашия интерес. В името на общността, защото не вярвам кмет, областен управител или партиен водач, да има такива, които да не желаят да експонират добрата практика. Няма значение на кого е. С победителите всички искат да вървят.

Доверието не е само дума. То е случване. Не можем да говорим до безкрайност. Например, не говорейки за безкрайност ще хвърля ръкавица на масата, например случване не означава през последните 10 години да правим шелтъра. Във Велико Търново няма да правим шелтър и убежище за жени, защото заедно с Център “Отворена врата” в Плевен си подадохме ръце и решихме, след като съдбата и случайността в съдебната регистрация ни е кръстила с едно име, защо и ние да не играем заедно. Защо трябва да има хиляда центъра в България. Защо трябва да правим нещо конкурентно, след като някъде вече има. Не е ли по-добре да подкрепим съществуващото. Дотолкова доколкото можем. В този смисъл доверието означава случване. Доверието означава наистина доверие и на местните власти. Доверие и на донорите, но и доверие на целевите групи, които ще започнат да ви търсят и така лесно ще идентифицират нуждите. Друга ключова дума е “лобирането”. Лобиране и скачане на голямото. Ние знаем къде отиваме към 2050 година когато нас като същества няма да ни има. Центърът трябва да съществува. Лобиране на международно ниво. Ресурсен център “Отворена врата” вече е един от осемте европейски центъра на новосформирата мрежа против насилие. Ресурсният център “Отворена врата” е част от всички национални женски мрежи. Ресурсен център “Отворена врата” е може би един от водещите на ниво Северна България, Великотърновска област и Велико Търново.

Разбирате, че това се е случило тогава когато останалите започват да ви канят да бъдете част от мрежата. Не когато самите вие желаете да попаднете в нея. Това става, след безкрайно много безсънни нощи.

Ако позволите думата “партньорство”. Думата “партньорство” тълкувана през думата “интерес”. Няма да дойде никой инвеститор заради сините ни очи. Той ще дойде защото ще прецени, че ако направи печатница при вас ще разработи социалното предприятие и за него ще бъде по-изгодно да ползва облекчения. Ще разработи сладкарница и ще има оборот. Ще разработи детски център и ще има същите дивиденти пред закона, ако чисто и просто ги хвърли на една поляна. Благодаря на община Велико Търново, че позволява това да се случва. Защото на вас като неправителствен сектор ви е ясно през колко подписа трябва да минете за да имате едно разрешение. Преди това през колко подписа трябва да минете, за да подадете едни документи, които евентуално да бъдат финансирани и одобрени. Задължително ви трябва подкрепата на местната и регионалната власт.

Думата “устойчивост”. Отново хващам предизвикателството. Предизвикателството на господин Борисов.

Мисля, че постепенно ще влезем в една много опасна зона. Продължавайки да употребяваме толкова често думата структурни фондове. Защото личната ми теза е, че ние не сме готови за тях. Не е виновна Европа за това, че ние не съумяваме да ги изконсумираме. Тогава когато нещата слязат на местно ниво ще станат още по-страшни отколкото са сега при тази жестока централизация, при която има обръщане на пирамидата. Защо казвам всичко това. Защото ние тичаме от проект на проект, което е безумна грешка. Устойчивостта предполага ние да имаме създаден освен капацитет и умения да пишем отчети, финансови бланки, които никога не са едни и същи,  трябва да можем винаги да доказваме база. Нещо, което се стремим да правим в “Отворена врата”. Нещо, което е направено чрез “Отворена врата”. Всички, които кандидатстват, могат да доказват чрез “Отворена врата”, защото е нашата обща идея на основата на партньорското споразумение. Ние сме инвестирали около 2500. Инвестирали сме около 75 000 в техника. Стремим се заедно с действащия партньорски съвет да направим един наш микро-фонд, който да помага не ние да създаваме парите, така както прави обществения фонд. Да можем на основата на този, колкото и мизерен да е в началото, но все пак това ще бъдат нашите пари. Пари на общността. Тогава когато тръгнем да кандидатстваме винаги да можем да докажем парите в кеш, които са необходими и ще бъдат необходими за представяне на проекти пред Европейския съюз по структурните фондове и всички останали програми.

За това казвам, че ние си позволяваме да смятаме, че сме в 2050 година.

Днешният ден е само част от многото стъпки, които вървим непрекъснато за да стигнем до там.

На едно европейско съвещание в България на останалите документационни центрове някъде от страни дойде коментара “Не ги слушайте. Тя се чуди какво да прави защото Страсбург и Брюксел са кацнали на нейното рамо”.

Искам да кажа, че нито Страсбург, нито Брюксел не е инвестирал една стотинка в сградата на ресурсен център “Отворена врата”. Ние кандидатстваме денонощно.

За периода 2002 – 2003 година от моя офис излязоха около 170 формуляра за кандидатстване. Най-малкият ни гранд беше 200 долара, които бяха предоставени от частно лице от Америка. Най-големият гранд беше 93 000 евро от Обединените холандски фондации. Те промениха изцяло нашия живот. Направиха възможно това да се случи по-бързо. Пак щеше да се случи, но с много повече усилия.

Казвам всичко това, защото вие ще разберете какво означава за две години да съберете 250 хиляди евро. Да се вложат в една сграда без това да са бюджетни пари. Имам страсбургски бюджет, но той не е разчетен за тухли, цимент и т.н. Европа дава пари за семинари.

Заповядайте  на гости, за да видите как един екип от 26 жени успяват да оценява. Никога не се предава. Винаги се усмихва, защото знае, че няма друг избор освен да бъде победител.

Честит 8-ми март.

Всички започнаха с това, че работят с жени. Аз работя с 25 жени. Много е трудно както вие самите като ръководителки знаете. Трудно е, защото ние жените сме по-особено племе. С риск да засегна по-сериозната част от човечеството, която присъства тук ще кажа, че никой мъж не успя да оцелее на нашето женско темпо.