І. Неправителственият сектор активно е участвал в разработването и лобирането за приемане на Закон за равнопоставеността на половете от 2000 г. досега. Основанията за приемането му са следните:

1. Отношенията на равенство равните права на жените и мъжете в България са уредени в чл. 6 на Конституцията на Република България. Равнопоставеността на половете е ценност, която е утвърдена в българското общество. Основният закон на страната във всичките му редакции от 1947 г. насам закрепва този принцип.

2. Законодателството, прието, допълнено или изменено след 2000 г. във връзка с европейската интеграция на страната, е хармонизирано с основните директиви на Европейския съюз (ЕС) по отношение на правата на жените на пазара на труда и в подробности регламентира третирането на жените и мъжете на пазара на труда, забраната за дискриминация на основата на пола, урежда детайлно конституционно закрепената подкрепа на майчинството и др.

3. Съгласно приетата от Европейската комисия (ЕК) през март 2006 г. Пътната карта за равенство на жените и мъжете 2006 – 2010 г. страните, които се присъединяват към ЕС трябва напълно да приложат интегрирания подход за равно третиране на жените и мъжете (gender mainstreaming), като прилагат стриктно приетото законодателство и предприемат мерки за укрепване на  административната и съдебната система. Мониторингът на хармонизирането, приемането и прилагането на европейското законодателство по равнопоставеност на половете ще бъде приоритет в процеса на бъдещото разширяване.

4. У нас обаче не съществува рамков закон, който правно да регламентира провеждането на държавната политика в тази област, както и механизмите за нейното прилагане и развитие. Очакванията, че Законът за защита от дискриминация ще уреди и този въпрос, са неоснователни, тъй като той дефинира единствено какво е дискриминация на основата на пола и предвижда мерки и санкции в случаи на дискриминация, както и механизми за предотвратяването й.

5. При изработването и приемането на Закон за равнопоставеността на половете е необходимо ясното разграничаване на понятията и проявленията на дискриминация на основата на пола (нарушения, ясно формулирани в съответния закон), неравнопоставеност по пол (според качествени показатели) или небалансираното представителство по пол (според количествени показатели). Последните две проявления биха могли да произтичат от утвърдени традиционни стереотипни представи и нагласи за ролите на половете, които биха могли да представляват пречки за пълноценното участие на личността в обществения, политическия и икономическия живот. Т.е. обществените отношения, които урежда този закон, не са уредени досега от други нормативни актове.

6. Предназначението на Закона за равнопоставеност на половете би била да урежда целите, механизмите и органите за провеждане на държавната политика по равнопоставеността на половете. Равнопоставеност означава качество на живот, балансът означава количествен израз на участието.

ІІ. Чрез Закона за равнопоставеността на половете ще се въведат напълно нови понятия в българския правен мир, поради което е от изключителна важност те да бъдат изчерпателно и точно определени в съответствие с целта и философията на закона и международните правни норми.

Термините: „равнопоставеност на жените и мъжете” „равни възможности”, „равно третиране”, „равностойно представителство” би трябвало да бъдат въведени в глава първа „Общи положения” като се регламентира ясно връзката между тях. В редица предложения на проекти за закон досега тази връзка не е очертана правилно и остава впечатлението, че те имат синонимно значение.

Равнопоставеността на жените и мъжете е крайната цел, която следва да се постига при прилагането на закона чрез:

1. Създаване на равни възможности за упражняване на равните права на жените и мъжете, гарантирани с международните актове, към които Република България се е присъединила в областта на човешките и гражданските права, и националното законодателство на Република България.

2. Осигуряването на равен достъп до обществените ресурси.

3. Равно третиране на жените и мъжете, което изключва всякаква пряка и непряка дискриминацията по признака пол.

4. Създаване на условия за постигане на съизмерими резултати и за двата пола.

5. Постигане на равностойно представителство на жените и мъжете в сферите на обществения живот и в процеса на вземане на решения, което би следвало да се оценява на базата на мониторинг и оценка на качествени и количествени показатели.

6. Дали едно представителство е равностойно или не, трябва да се определя на базата на гореспоменатите показатели, като законът би следвало да определя и какво точно е балансираното представителство на жените и мъжете. В тази връзка смятаме, че представителство от минимум 40 процента на единия пол би могло да се определи в закона като балансирано представителство. В този смисъл предлагаме насърчителната мярка от Закона за защита от дискриминация (чл. 39 преди промяната му от 2006 г.) би трябвало да се включи в този закон.

Липсата на който е да било от гореизброените елементи, означава наличие на неравнопоставеност на основата на пола. Целта на закона би била гарантиране на равнопоставеността на половете.

ІІІ. Законът би трябвало да регламентира и мерките за постигане и гарантиране на равнопоставеността. Такива според нас са:

• определяне на качествени и количествени показатели, които да се наблюдават, контролират и оценяват от определени за целта органи (на изпълнителната власт, Националният статистически институт и др.);
•  определяне възможността и начините на прилагането на насърчителни мерки за постигане на равнопоставеност на половете именно с хипотезите на нарушен баланс. Насърчителните мерки следва да се предприемат във всички сфери;
• извършването на анализ по пол и включване на интегрирания подход за равно третиране на жените и мъжете във всички закони, програми и планове, приемани и прилагани от органите на изпълнителната власт и на местното самоуправление и превръщането му в преобладаваща политика (gender mainstreaming). Извършването на оценка на въздействието върху половете не е достатъчно добре регламентирано в националното законодателство, а е приоритет на Европейската пътна карта по равнопоставеност на жените и мъжете, която е стратегически документ, който ще се изпълнява в резултат на сътрудничеството между Комисията и страните членки.

ІV. Друга важно предназначение на закона е изграждане на националния институционален механизъм по равнопоставеност на половете. Той би трябвало да има ясен мандат и добре формулирани функции и отговорности, които биха могли да включват:

Мандат:

• специфични политики и дейности, включително провеждането на насърчителни мерки, където е целесъобразно, в критични области за насърчаване на по-слабо представения или неравнопоставения пол и за провеждане на политика на равнопоставеност на половете;
• насърчаване, мониторинг, координация и оценка на процеса на прилагане на интегрирания подход за равно третиране на жените и мъжете във всички секторни политики и програми. 

Функции:

• наблюдение и контрол на изпълнението и гарантирате на прилагането на закона, на принципите на равнопоставеността и не-дискриминацията;
• отговорности, свързани с изследването, обучението, инициирането на дейности и проекти, свързани с равнопоставеността на половете;
• изготвяне на решенията на правителството – законопроекти и планове за действие по отношение равнопоставеността на половете;
• координиране на дейността на органите на изпълнителната власт и Министерски съвет;
• функциониране на местно, регионално, национално и международно равнище.

Структура:

• орган в системата на изпълнителната власт на централно ниво за формулиране и контрол на държавната политика в областта на равнопоставеността на половете
• водещо ведомство, отговорно за прилагане и координиране на политиката по равнопоставеност на половете
• мрежа от координатори по равнопоставеността на половете във всички органи на изпълнителната власт и на местното самоуправление, които провеждат на оперативно ниво държавната политика по равнопоставеността и се ръководят методически от отговорния орган. Функциите на координатори би трябвало да включват: а) включване на гледната точка на пола във всички области на компетентност на органа, в който работят, включително оценка на въздействието по пол на законопроектите, стратегиите, програмите и плановете, които се предлагат или приемат от съответния орган; б) изготвяне на планове за действие в съответната област на компетентност на органа с конкретни цели, ресурси, срокове; в) провеждане на наблюдение и контрол на изпълнението на съответните планове за действие; г) насърчаване на равнопоставеността на половете по отношение на личния състав на органа, в който работят;
• система за координация и взаимодействие между съществуващите или бъдещите органи на различните власти, които имат правомощия в областта на равнопоставеността на половете (Подкомисията по правата на жените и равнопоставеността на половете към Комисията по правата на човека и вероизповеданията на Народното събрание, Комисията за защита от дискриминация, Омбудсмана, Националния съвет по равнопоставеността на жените и мъжете към Министерски съвет, Националната комисия за борба с трафика на хора към Министерски съвет и др.).
• координация и взаимодействие с неправителствения сектор, ангажиран с проблемите на равнопоставеността. Диалогът с гражданското общество и подкрепата му към тази политика повишава легитимността на националния институционален механизъм, тъй като почива върху споделен обществен интерес.

Министерски съвет следва да формулира държавната политика по равнопоставеност на половете и да приема Национална стратегия по равнопоставеност на половете, както и да контролира изпълнението й. Националната стратегия би следвало да определя, от своя страна, дали и в коя сфера е необходимо да се предприеме прилагането на насърчителни мерки за постигане на равнопоставеност и балансирано представителство на жените и мъжете, т.е. да определя стандартите, които трябва да бъдат постигнати, времето и ресурсите, които са необходими за постигането им.

Необходимо е в закона да се предвидят основните задължения на водещото ведомство в рамките на националния институционален механизъм., което да е отговорно за прилагане и координиране на политиката по равнопоставеност.

Практиката на редица страни показва, че е по-сполучлив изборът за създаване на отделен орган в рамките на изпълнителната власт на най-високо равнище, който да е отговорен за прилагане и координиране на съответната политика. Основанията за подобен избор са по-голямата отчетност и автономност, която един отделен орган би имал.

Пекинската декларация и платформа за действие, приета на Четвъртата световна конференция на ООН за жените (1995 г.), подписана и от правителството на Република България, препоръчва в чл. 201 и 202 националният механизъм за насърчаване на жените да бъде правителствен орган на централно равнище за определяне на политики и координация. Неговата основна задача е подпомагане на правителството за включване на въпросите на равнопоставеността във всички свои политики. Необходимите условия за ефективно функциониране на националния институционален механизъм по равнопоставеността включват:

• разполагането на водещото ведомство на най-високото възможно равнище в правителството;
• изграждането на институционален механизъм или процедури, които подпомагат, където е целесъобразно, децентрализираното планиране на дейностите и ресурсите;
• прилагане на законодателството и наблюдение на прилагането му с оглед включването и на неправителствения сектор, включително и организации на общността на местно равнище;
• осигуряването на достатъчни финансови ресурси и професионален капацитет;
• възможност за влияние върху изработването на всички политики на правителството, така че преди да се вземат решения да е извършен анализ за въздействието им върху жените и мъжете.