През 90-те години на 20 век по американските телевизионни канали за анимационни филми едва 23 % от героите – и още по–малко от главните – са момичета. Те играят ролята само на помощнички на момчетата, които „командват парада”. Героините обикновено са руси, грижовни и често трябва да бъдат спасявани. Ако са умни – като Велма от Скуби Ду – то тогава пък не са привлекателни. Дори и бойците-момичета са облечени в розово.

Изследванията също така показват, че поради тази причина момичетата тогава много по-малко гледат анимационни филми по телевизията, тъй като не намират подходящи модели за подражание в тях. Затова появата на японското аниме Сейлър Муун в американските телевизии в средата на 90-години и големият интерес към него дават ясен знак, че все още детските канали не са достигнали една голяма група зрители – момичетата, които биха гледали телевизия, ако има подходяща програма за тях. 

Успехът на Сейлър Муун се дължи не само на факта, че главните герои са момичета. Тук голяма роля играе и начинът, по който се разказва историята в японското аниме – героите се развиват и се променят, както и реалните хора, за разлика от традиционната американска анимация, където образите обикновено се изграждат въз основа на властващите стереотипни представи.

Източник: "From Sidekick to Superwoman: TV's Feminine Mystique" by Shawn Doherty and Nadine Joseph